Постинг
25.09.2014 10:50 -
На сестра ми
Здравей како и честит рожден ден!
Не знам дали имам право да те наричам така, но не зная как би трябвало да те наричам. Ако те познавах, щях да знам как се обръщат към теб твоите приятели и дали аз самата съм една от тях. За мен ти си само една идея, една мечта, една абстракция - не знам коя си, не знам къде си, добре ли живееш, щастлива ли си и знаеш ли за мен.
Коя съм аз? Аз съм по-малката ти сестра: имаме общ баща и разликата между двете ни е по-малко от година.
А колко ли е важно за мен да кажа, че имам половин сестра, когато в сърцето ми има цяла една празнина? Може ли половин сестра да запълни липсата на цяла, доколко е важна тази кръвна връзка между нас, когато друга нямаме?
Смешно е да казвам, че усещам липсата на нещо, което никога не съм имала.
Искам да знам, че си добре, че си щастлива, че водиш пълноценен живот и нямаш нужда от мен в живота си. И сигурно е така, но аз няма как да знам това.
Порастнахме сами, без да знаем една за друга, без да сме се виждали дори веднъж. Не ни бе даден избора дали да бъдем заедно, изборът бе направен от други вместо нас.
Какъв ли цвят са косите ти, очите ти, дали си по-висока от мен, приличаме ли си... Въпросите, на които отговор няма да намеря.
Зная, че имаш семейство, дете, аз също имам. Дали децата ни някога ще се срещнат, дали ще знаят една за друга? А може би вече сме се виждали? Може би живеем на една улица, може би работим на едно място, пътуваме в един автобус...
Разбрах за теб отдавна, но не те потърсих от страх. И все пак, щом толкова много години живеем отделно и живеем добре (защото съм убедена, че ти си добре), трябва ли да се търсим наистина и можем ли да се наречем сестри ако единственото, което ни свързва, е един човек, който и двете не понаваме?
Плаках за теб, за сестрата, която исках да имам, но така и не познах. Плаках за несподелените мигове на истинска детска радост, за сестринските караници и безусловна обич. Обич, която съществува само в едно семейсто, когато обичаш, без да очакваш нещо, просто даваш, защото сърцето ти иска да дава.
Иска ми се един ден да почукаш на вратата ми, да ме прегърнеш разплакана, да говорим часове наред, да наваксаме пропуснатите години... Иска ми се децата ни да се познават и да растат заедно. Искам да те имам в живота си по един невъзможно егоистичен начин.
Но ти не ме търсиш, нали? Ти не знаеш за мен, защото на мен се падна бремето на тази истина и в моите ръце остана решението за нашата среща, която никога няма да се случи. А дори не знам дали аз съм по-силната от двете ни, няма как да знам това.
Бъди много щастлива, скъпа моя сестрице! Бъди обичана, живей пълноценно и знай, че има един човек, който всяка година на рождения ти ден си спомня за теб и пише това писмо, което ти никога няма да прочетеш.
Обичам те, како!
Моля те, не ме съди строго за липсата на смелост, така ни е по-добре.
Подпис,
Твоята по-малка сестра.
Не знам дали имам право да те наричам така, но не зная как би трябвало да те наричам. Ако те познавах, щях да знам как се обръщат към теб твоите приятели и дали аз самата съм една от тях. За мен ти си само една идея, една мечта, една абстракция - не знам коя си, не знам къде си, добре ли живееш, щастлива ли си и знаеш ли за мен.
Коя съм аз? Аз съм по-малката ти сестра: имаме общ баща и разликата между двете ни е по-малко от година.
А колко ли е важно за мен да кажа, че имам половин сестра, когато в сърцето ми има цяла една празнина? Може ли половин сестра да запълни липсата на цяла, доколко е важна тази кръвна връзка между нас, когато друга нямаме?
Смешно е да казвам, че усещам липсата на нещо, което никога не съм имала.
Искам да знам, че си добре, че си щастлива, че водиш пълноценен живот и нямаш нужда от мен в живота си. И сигурно е така, но аз няма как да знам това.
Порастнахме сами, без да знаем една за друга, без да сме се виждали дори веднъж. Не ни бе даден избора дали да бъдем заедно, изборът бе направен от други вместо нас.
Какъв ли цвят са косите ти, очите ти, дали си по-висока от мен, приличаме ли си... Въпросите, на които отговор няма да намеря.
Зная, че имаш семейство, дете, аз също имам. Дали децата ни някога ще се срещнат, дали ще знаят една за друга? А може би вече сме се виждали? Може би живеем на една улица, може би работим на едно място, пътуваме в един автобус...
Разбрах за теб отдавна, но не те потърсих от страх. И все пак, щом толкова много години живеем отделно и живеем добре (защото съм убедена, че ти си добре), трябва ли да се търсим наистина и можем ли да се наречем сестри ако единственото, което ни свързва, е един човек, който и двете не понаваме?
Плаках за теб, за сестрата, която исках да имам, но така и не познах. Плаках за несподелените мигове на истинска детска радост, за сестринските караници и безусловна обич. Обич, която съществува само в едно семейсто, когато обичаш, без да очакваш нещо, просто даваш, защото сърцето ти иска да дава.
Иска ми се един ден да почукаш на вратата ми, да ме прегърнеш разплакана, да говорим часове наред, да наваксаме пропуснатите години... Иска ми се децата ни да се познават и да растат заедно. Искам да те имам в живота си по един невъзможно егоистичен начин.
Но ти не ме търсиш, нали? Ти не знаеш за мен, защото на мен се падна бремето на тази истина и в моите ръце остана решението за нашата среща, която никога няма да се случи. А дори не знам дали аз съм по-силната от двете ни, няма как да знам това.
Бъди много щастлива, скъпа моя сестрице! Бъди обичана, живей пълноценно и знай, че има един човек, който всяка година на рождения ти ден си спомня за теб и пише това писмо, което ти никога няма да прочетеш.
Обичам те, како!
Моля те, не ме съди строго за липсата на смелост, така ни е по-добре.
Подпис,
Твоята по-малка сестра.
Няма коментари
