Вчера си купих чадър с мечти –
малък и шарен от стареца бос,
дето продава балони в торби
и носи червения клоунски нос.
Жълти стотинки му дадох в ръка –
стара, съсухрена, хладна една...
Той ги пое, после тихо отвърна:
„Надежда за всички ни ти ми възвърна.
Чадърът е евтин, безплатен дори,
но колко ли струват нашите мечти?
Помни, ти дете, и чадъра носи,
отваряй го всеки път щом те боли...”
Нося го винаги и съм щастлива,
отварям чадъра си без да вали...
Ще помня аз стареца, дето осмиваха –
с големия нос и балони в торби.
Мечтаеше той за усмивки, за радост,
отваряше своя чадър всеки ден;
отиде си гордо, опазен от завист,
продаде чадъра с мечтите на мен.
Ще пазя завета му, спомена жив,
за торбите с балони, за червения нос...
Ще нося чадъра си шарен, красив,
ще помня с усмивка аз стареца бос.